Гинко билоба (Ginkgo biloba) е уникално дърво, което няма живи родственици. То е класифицирано в свой обособен отдел Ginkgophyta, съдържащ единствен клас Ginkgoopsida, разред Ginkgoales, семейство Ginkgoaceae, род Ginkgo, и е едиственият съществуващ и днес вид в този отдел. Гинко билоба е един от най-добре известните примери за “живо изкопаемо”.

В продължение на векове се е смятало, че видът е изчезнал в дивата природа, но в наши дни е установено, че се срещат диворастящи дървета гинко в поне два малки района в Източен Китай. Все пак, тъй като в тези области има човешка дейност отпреди повече от няколко хилядолетия, статутът “диворастящи” на гинко дърветата там е спорен. Гинко се отглежда из цял свят по паркове и градини, като изключително добре понася токсичните градски условия и атаки на вредители. Четири дървета гинко са оцелели след атомната експлозия над Хирошима, само на 1-2 км от мястото на взрива. В България гинко се среща сравнително рядко като парково и/или декоративно дърво.

Гинко е двудомно растение, т.е. едни от индивидите са женски, а други са мъжки. Мъжките дървета образуват зелени на цвят реси, които разпръскват прашец. То е голосеменно растение – семената му не са вътре в зреещ плод, а всяко едно от тях има собствена месеста обвивка, която защитава зародиша от неблагоприятни въздейстния. Приличащите на дребни сребристо-жълто-оранжеви сливи или кайсии топчета, с размер 1.5-2 см, които ражда женското дърво, не са плодове, а ovules. След оплождането те се преобразуват в семена, които са изградени от три слоя: мека, месеста обвивка (sarcotesta) и твърда част (sclerotesta), която наподобява черупка на шам-фъстък, и най-вътрешен слой-ядка (endotesta), състояща се от зародиш, обграден с хранителна тъкан. От тук идва и името на дървото - “сребърна кайсия”, което на японски се произнасяло като “ginkyo”.

Гинко е средно голямо широколистно дърво, високо до 20-35 м, като отделни екземпляри в Китай достигат и повече от 50 м.

Корените са дълбоки и дървото е устойчиво на вятър и сняг. Дървесината му е много лека и мека.

Младите дървета често са високи и тънки, с нарядко разположени клони, короната става по-широка с възрастта. Листата са плоски, ветриловидни, двулобни, с радиални жилки, без средна, разделяща на симетрични половинки, жилка. Широки са 5-8 см, с дълги (7-8 см) дръжки. Приличат на листата на папрата Венерин косъм (англ. Maidenhair fern) откъдето произхожда и популярното в английския език название на Гинко билоба – Maidenhair Tree. През есента листата стават ярко жълти, след което опадват за 1 до 15 дни, понякога за много кратък интервал от време (1-2 часа).

Съчетанието от устойчивост на болести, неподатлива на насекомите дървесина, и способността да образува въздушни корени и леторасти правят гинко много дълголетни, като за някои екземпляри се твърди, че са на повече от 2500 години – има данни за 3000 годишно гинко в Китай, провинция Shandong.

Гинко се култивира в далечния изток отпреди повече от 1500 години. Първият “западен” човек видял това дърво, в Япония - през 1691 година, е немския изследовател Engelbert Kaempfer, който го описва в своя труд "Amoenitatum exoticarum” (1712). Съвременните японци наричат гинко icho или ginnan.

В Китай и Япония, след отстраняване на месестата обвивка, семената се използват за храна. Там те са деликатес и се поднасят, обикновено печени, боядисани в червено, на сватбените ритуали. Консумирани сурови, се считат за афродизиак. В Китай вече над 600 години се селекционират и отглеждат високопродуктивни женски гинко дървета от които се добиват семена, които се използват за ядене.

Месестата обвивка на семената съдържа маслена киселина (butanoic acid), и отделя неособено приятна миризма, наподобяваща миризмата на гранясало масло. По тази причина в САЩ, и Европа са предпочитани предимно мъжки дървета гинко.

Видът Гинко билоба е включен в Червения списък на застрашените растения на IUCN (The International Union for the Conservation of Nature and Natural Resources). Въпреки, че се засажда и култивира от хората, той е застрашен, и е подложен на риск от загуба на биоразнообразието си, защото е размножаван чрез резници вместо чрез семена, поради предпочитанията на хората към мъжките дървета.